На 13 юли 1895 г. в София умира един от големите просветни и обществени дейци на България - Петко Славейков. През целия си живот той не се страхува да изразява смело и понякога с крайни думи позицията си, не се бои да защитава онова, в което вярва. И макар невинаги да е бил прав, той искрено е вярвал в идеите, за които се е борел.

Днес публикуваме част от статията на Петко Славейков "Петна в нашия обществен живот", а думите сякаш са писани за живота на българите сега. Изненадващо и дори плашещо е колко грешки от миналото продължаваме да допускаме и днес. Но да се надяваме, че ще е за последно.

**********

Петна в нашия обществен живот (1871 г.)

Никой народ няма в живота си толкоз и таквиз груби противоречия и несъобразности, колкото има в живота на нашия народ.

Бедни материално и невежи духом, мнозина от нас искат да се покажат, че са нещо повече, отколкото са. Облеклото на тези хора е по последната мода, а животът им - подражание на европейския. Думите им са за големи работи и желанията им клонят към високи положения. За достойнството им не питай, те се считат достойни за всичко, без най-малко приготовление и без положителни способности.

Тези хора забравят де живеят, на кой народ принадлежат и какво е състоянието на този народ. Като гледат на това състояние, те не познават и нуждите на народа, а слугуват на цели, които са почти всякога противоположни на народните.

Когато влезеш в някой български град, ти ще се смаеш пред тези български глави. Те ще ти говорят с някакви безразборно избрани по вестниците думи и ще се мъчат да ти внушат, че те не са като другите.

Ако бяха се спрели тези глупави претенции само на това, само на думите и дрехите, ний не бихме казали ни дума, защото всякой е всободен да живее и да се облича както ще. Но претенциите се простират по-надалеч; те се вмъкват в общите ни работи и докарват, гледай ти, лошавини. Това последното ни кара да поговорим на читателите си за тези, от тази пасмина, наши сънародници.

Като не приличат на народа по външност, тези хора си намислили, че не му приличат и по вътрешните си достойнства. Народът е за тях куп от глупави твари: а те самите са разумът и главата на тази безсмислена маса. Както главата стои над тялото, тъй и те искат да стоят над всичкия народ.

Колко пъти ни се е случвало да чуеме от тези високо достойни хора, че на събранията не трябвало да се викат простите хора (народът), защото нищо не разбирали. 

Ний страдахме и плакахме от едновремешните чорбаджии, но изпаднахме на по-лоши. Старите чорбаджии угаснаха на много места; на чорбаджилъкът, гледаме, не угаснува… Мястото на старите заловиха млади чорбаджии, които се носят по европейски и без да разбират от нищо европейско. Тези млади чорбаджии са, които се считат за най-достойни между българите, само и само защото знаят да лъжат много по-безсъвестно от старите чорбаджии, още и без да се притесняват.

Те са, които замазват очите на света с няколко книжни думи и покриват с думите си най-дебелото невежество в делата на обществото; те са, които употребяват общите работи за средства към високи положения; те са, които напущат скромните, но почтените си занятия за чорбаджилъка и за месечните заплати: от тях са, които подкопават желания и стремления, за да спечелят благоволението на началството и да станат стражари на народа си; те са, които отстраняват днес народа от общите работи и които показват едно тираническо своеволие. С една дума, те са, които висят днес на врата на народа наместо старите до вчера чорбаджии.

Когато сравни человек делата на старите чорбаджии-изедници с делата на младите чорбаджии-модници, у последните ще се намерят по-големи мерзости.

Злините на старите чорбаджии рядко са закачали повече от една община, но злините на днешните чорбаджии закачат цял народ. Безмерното честолюбие на тези чорбаджии се простира на всичките работи и всичко закача: общите дела на цял народ - всичко подпада по тяхното злоупотребление, от всичко строят подножието на своето въздигание.

Инак не може и да бъде. Когато едни хора не познават себе си и народа си, когато те искат да живеят не по заслугите си и достойнствата си, а по примера на по-горните от тях, тогаз не ще съмнение, че всичката им деятелност ще бъде вредителна. За да получат средства за своя живот и големи заплати без положителни достойнства, те трябва да употребяват в дело най-долните качества като: лъжа, лицемерие и други, още по-лоши от тях.

Сякаш са малко теготиите на народа, та трябва и самите синове, които е той родил, да го натоварят с още нови? Наместо да вървим с народа и да споделяме всичките му нужди и лишения, наместо да му помагаме с всичките си сили в удовлетворението на нуждите и в облекчението на лишенията му, ний оставяме народа в калта, а сами се въздигаме нагоре, като стъпваме на гърба му. За да живеем като по-горните, ний правим всякакви мерзости и съсипваме цял народ. Ний искаме нам да е добре, а целият народ, ако ще, и на огън изгоря.

Имаме ум да се ползваме от лъжата, но нямаме ум да разберем, че лъжата не води надалеч и че благополучието от лъжа също е лъжовно.

Умният човек никога не живее по примера на другите. Той всякога гледа своите средства и се съгласява с обстоятелства, които окружават народа му. За умния человек е несносно това, дето народът да живее просто и да се бори със сиромашията, а той да се гордее с модните си дрехи, с престорения си живот и незаконна разкошност. За него това не е человещина!

Додето человек се счита член на едно общество, той трябва да дели и злото, и доброто на това общество. Който се показва член само тогаз, когато има да се ползува, а в тежките минути оставя обществото и дори отива срещу неговите интереси, той не трябва да се счита за част от обществото и не трябва да се казва, че принадлежи на еди-кой си народ. Обществото трябва да отсича от себе си такива членове и да ги покрива с всеобщо презрение.

Просим извинение от всички онези, които не са тази пасмината, за която си позволихме да поговорим.