.jpg)
Снимка: pixabay.com
Всички истории са част от книгата на Светлана Алексиевич "Чернобилска молитва"
История първа
Тръгнах... Сам отидох като доброволец. В първите дни там не срещнах равнодушен човек, а после погледите ни се изпълниха с пустота. Да си откъсна ордена ли? Привилегии? Глупости! На мен такива неща не ми трябват.
История първа
Пътувахме към централата.... А срещу нас се точеха колоните с евакуираните. Извеждаха техниката, добитъка. Ден и нощ. Посред мирно време....
Пътувахме... Знаете ли какво видях? По банкета на пътя, под слънчевите лъчи... Тънък блясък... Нещо кристално блестеше, мънички частици. В селата, където работехме, на листата веднага видяхме прогорени дупчици, особено по вишните. Късахме краставиците, доматите - и там по листата имаше черни дупчици. Есен... Касисовите храсти бяха пурпурни от плод, клоните бяха доземи с ябълки - как да се сдържиш? Ще хапнеш. Обясниха ни, че не трябва. А ние ругаехме и ядяхме.
Тръгнах... Сам отидох като доброволец. В първите дни там не срещнах равнодушен човек, а после погледите ни се изпълниха с пустота. Да си откъсна ордена ли? Привилегии? Глупости! На мен такива неща не ми трябват.
Върнахме се у дома. Всичко свалих от себе си, всички дрехи, с които бях там, и ги хвърлих в шахтата за боклук. А кепето подарих на малкия си син. Много ми се молеше. Носеше го, без да го сваля. След две години му поставиха диагноза - мозъчен тумор.
По-нататък си го допишете сама... Повече не искам да говоря....
Войник-ликвидатор
История втора
Живееш си, обикновен човек си. Малък. Такъв като всички наоколо - отиваш на работа, идваш си от работа, получаваш средна заплата. Имаш жена. Деца. Нормален човек си. И в един ден се превръщаш в чернобилски човек. В дивак! Искаш да си като другите, а вече не може. Не можеш, няма как да се върнеш в предишния си свят. Гледат те с други очи. Задават ти въпроси: "Страшно ли беше там? Как гореше централата? Какво видя? И всъщност можеш ли да имаш деца? Жена ти не те ли напусна?"
Отначало се превърнахме в редки експонати. Самата дума "чернобилец" и досега е като звуков сигнал. Всички обръщат главите си към теб... Той е оттам. Това бяха чувствата първите дни. Загубихме не града, а целия си живот.
Заминахме на третия ден. Реакторът гореше... Помня, че някой от познатите каза: " Мирише на реактор". Неописуем мирис. Но за това всички четяха във вестниците. Превърнаха Чернобил във фабрика на ужасите, а всъщност в анимационно филмче. И трябва да го разбереш, защото живееш с него. Ще разкажа само за себе си....
И така... Казаха по радиото: Не може да се взимат котки! Дъщеря ми плаче, от страх да не изгуби любимата си котка почна да заеква. Сложи котката в куфара, а тя не иска, измъква се. Всички ни надраска. Не може да се вземат вещи! Няма да вземам нищо, само едно ще взема. Само едно! Трябва да сваля вратата от апартамента и да я взема, не мога да оставя вратата.
Вратата ни.... Нашият талисман! Семейната реликва. На тази врата лежа баща ми. Не знам какъв е този обичай, не навсякъде е така, но у нас, мама ми каза, покойникът трябва да бъде положен на вратата от дома му. Лежи така, докато не донесат ковчега. Стоях около баща ми цяла нощ, той лежа на тази врата... Къщата беше отворена цяла нощ. И на тази врата от долу до горе има чертички.... Как съм расъл... Отбелязано е: първи клас, втори, седми... Преди казармата.... А до тях - как е расъл синът ми... Дъщеря ми... На тази врата е записан целият ни живот, като на древни папируси. Как да я оставя?
Помолих съседа, той имаше кола. Посочи към главата си, вика: "Приятел, ти не си наред". Но аз я взех. Вратата. Нощес. На мотоциклет. През пътя в гората. Взех я след две години, когато апартаментът ни вече беше разграбен. Прочистен. Милицията ме гонеше: "Ще стреляме, ще стреляме!". Разбира се, бяха ме помислили за крадец. Откраднах вратата от собствения си дом.
Изпратих дъщерята с жена ми в болницата. По телата им бяха плъзнали черни петна. Ту се появяват, ту изчезват, големи колкото петаче. А нищо не ги боли. Изследваха ги. Попитах ги: "Какви са резултатите?" - "Не са за вас". - "А за кого са?"
Тогава наоколо всички говореха: "Ще умрем, ще умрем". Дъщеря ми направи шест години. Точно в деня на аварията. Слагам я да спи, а тя ми шепне в ухото: "Татко, искам да живея, малка съм още". Мислех си, че нищо не разбира... А като видеше в детската градина лелката с бялата престилка или готвача в стола, изпадаше в истерия. "Не искам в болницата, не искам да умирам". Не понасяше белия цвят. Даже в новия ни дом сменихме белите пердета.
Можете ли да си представите седем плешиви момиченца накуп? В стаята бяха седем... Не, стига! Свършвам! .... Мъченията й... Жена ми си дойде от болницата. Не издържа: "По-добре да беше умряла, отколкото да се мъчи така".
Не, стига! Свършвам! Не съм в състояние... Сложихме я на вратата... На вратата, на която лежа баща ми. Докато не донесоха малкия ковчег... Беше малък, като кутия за голяма кукла. Като кутия...
Искам да свидетелствам, че дъщеря ми умря от Чернобил. А от нас искат да мълчим. Казват, че науката не е доказала, че няма база данни. Трябва да чакаме стотици години, но човешкият ми живот... Той е по-кратък... Няма да дочакам. Запишете го. Поне напишете, че дъщеря ми се казваше Катя, Катюшенка.... Почина на седем години....".
Живеехме в Припят. В същия този град, за който сега знае целият свят. Не съм писател. Но съм свидетел, ето какво стана.... От самото начало....
Живееш си, обикновен човек си. Малък. Такъв като всички наоколо - отиваш на работа, идваш си от работа, получаваш средна заплата. Имаш жена. Деца. Нормален човек си. И в един ден се превръщаш в чернобилски човек. В дивак! Искаш да си като другите, а вече не може. Не можеш, няма как да се върнеш в предишния си свят. Гледат те с други очи. Задават ти въпроси: "Страшно ли беше там? Как гореше централата? Какво видя? И всъщност можеш ли да имаш деца? Жена ти не те ли напусна?"
Отначало се превърнахме в редки експонати. Самата дума "чернобилец" и досега е като звуков сигнал. Всички обръщат главите си към теб... Той е оттам. Това бяха чувствата първите дни. Загубихме не града, а целия си живот.
Заминахме на третия ден. Реакторът гореше... Помня, че някой от познатите каза: " Мирише на реактор". Неописуем мирис. Но за това всички четяха във вестниците. Превърнаха Чернобил във фабрика на ужасите, а всъщност в анимационно филмче. И трябва да го разбереш, защото живееш с него. Ще разкажа само за себе си....
И така... Казаха по радиото: Не може да се взимат котки! Дъщеря ми плаче, от страх да не изгуби любимата си котка почна да заеква. Сложи котката в куфара, а тя не иска, измъква се. Всички ни надраска. Не може да се вземат вещи! Няма да вземам нищо, само едно ще взема. Само едно! Трябва да сваля вратата от апартамента и да я взема, не мога да оставя вратата.
Вратата ни.... Нашият талисман! Семейната реликва. На тази врата лежа баща ми. Не знам какъв е този обичай, не навсякъде е така, но у нас, мама ми каза, покойникът трябва да бъде положен на вратата от дома му. Лежи така, докато не донесат ковчега. Стоях около баща ми цяла нощ, той лежа на тази врата... Къщата беше отворена цяла нощ. И на тази врата от долу до горе има чертички.... Как съм расъл... Отбелязано е: първи клас, втори, седми... Преди казармата.... А до тях - как е расъл синът ми... Дъщеря ми... На тази врата е записан целият ни живот, като на древни папируси. Как да я оставя?
Помолих съседа, той имаше кола. Посочи към главата си, вика: "Приятел, ти не си наред". Но аз я взех. Вратата. Нощес. На мотоциклет. През пътя в гората. Взех я след две години, когато апартаментът ни вече беше разграбен. Прочистен. Милицията ме гонеше: "Ще стреляме, ще стреляме!". Разбира се, бяха ме помислили за крадец. Откраднах вратата от собствения си дом.
Изпратих дъщерята с жена ми в болницата. По телата им бяха плъзнали черни петна. Ту се появяват, ту изчезват, големи колкото петаче. А нищо не ги боли. Изследваха ги. Попитах ги: "Какви са резултатите?" - "Не са за вас". - "А за кого са?"
Тогава наоколо всички говореха: "Ще умрем, ще умрем". Дъщеря ми направи шест години. Точно в деня на аварията. Слагам я да спи, а тя ми шепне в ухото: "Татко, искам да живея, малка съм още". Мислех си, че нищо не разбира... А като видеше в детската градина лелката с бялата престилка или готвача в стола, изпадаше в истерия. "Не искам в болницата, не искам да умирам". Не понасяше белия цвят. Даже в новия ни дом сменихме белите пердета.
Можете ли да си представите седем плешиви момиченца накуп? В стаята бяха седем... Не, стига! Свършвам! .... Мъченията й... Жена ми си дойде от болницата. Не издържа: "По-добре да беше умряла, отколкото да се мъчи така".
Не, стига! Свършвам! Не съм в състояние... Сложихме я на вратата... На вратата, на която лежа баща ми. Докато не донесоха малкия ковчег... Беше малък, като кутия за голяма кукла. Като кутия...
Искам да свидетелствам, че дъщеря ми умря от Чернобил. А от нас искат да мълчим. Казват, че науката не е доказала, че няма база данни. Трябва да чакаме стотици години, но човешкият ми живот... Той е по-кратък... Няма да дочакам. Запишете го. Поне напишете, че дъщеря ми се казваше Катя, Катюшенка.... Почина на седем години....".
Николай Калугин, баща
История трета
- Защо умират куклите?
Моят Артьомка е на седем години, а изглежда на пет. Затваря си очите и си мисля, че е заспал. Тогава почвам да плача, да не ме вижда. А той се ококорва:
- Мамо, умирам ли вече?
Вече две години живеем с моето момченце в болницата.... Малките момиченца си играят с куклите. Куклите им си затварят очите. Така умират куклите...
- Защо умират куклите?
- Защото те са наши деца, а нашите деца няма да живеят. Ще се родят и ще умрат.
Моят Артьомка е на седем години, а изглежда на пет. Затваря си очите и си мисля, че е заспал. Тогава почвам да плача, да не ме вижда. А той се ококорва:
- Мамо, умирам ли вече?
Заспива и почти не диша. Заставам пред него на колене. Пред легълцето.
- Артьомка, отвори очи.... Кажи нещо....
"Още си топличък....", мисля си.
"Още си топличък....", мисля си.
Отваря очи. Пак заспива. И толкова тихо. Все едно е починал.
- Артьомка, отвори очички....
Няма да му дам да умре.....
Елена Воронко, майка
История четвърта
Всичко започна като детективски роман.... По обяд звъннаха в завода - редник от запаса еди-кой си да се яви в градския военен комисариат. Спешно. А във военния комисариат такива като мен бяха много. На другия ден ни взеха гражданските документи, военните книжки и ни качиха на автобусите. Откараха ни в неизвестна посока. След известно време ни обясниха: "Намираме се във военно положение. Никакви излишни приказки. Който остави Родината в беда - той е предател".
Първия ден видяхме атомната централа отдалеч. На втория вече събирахме боклука около нея... Мъкнехме го с кофи. Гребяхме с обикновени лопати, чистехме с метли, с каквито метат чистачките. Със стъргалки. А е ясно, че лопатата е направена за пясък и чакъл. Но не за боклука, в който намирахме всичко - късчета ленти, арматура, дърво и бетон. Както се казва, срещу атома с лопата.
20-ти век.... Тракторите и булдозерите, които се използваха там, бяха без шофьор, с радиоуправление. А ние вървяхме след тях и загребвахме остатъците. Дишахме този прах. Използвахме на смяна по 30 "венчелистчета на Истряков", които народът наричаше намордници. Неудобна и несъвършена вещ. Често падаше... Беше невъзможно да се диша, особено в жегата, под слънцето.
След всичко това... Още три месеца бяхме мобилизирани. Стреляхме по мишени. Учеха ни на новите автомати. Даже не ни преоблякоха, ходехме си със същите гимнастьорки, с ботушите, с които бяхме при реактора.
Дадоха ни да подпишем един лист... За неразгласяване... Мълчах... А и да ми бяха дали да говоря, на кого можех да разкажа? Веднага след армията станах инвалид втора група. На 22 години. Работех в завод, началникът на цеха казваше: "Стига си боледувал, ще те съкратим". Съкратиха ме.... Отидох при директора: "Нямате право, аз съм чернобилец. Спасявах ви, защитавах ви!" - "Не сме те изпращали ние там".
Нощем се будя от маминия глас: " Синко, защо мълчиш? Не спиш, лежиш с отворени очи. И в стаята ти свети". Мълча... Кой ли е готов да ме изслуша? Така да ми говори, че да му отговоря.... На моя език....
Самотен съм....
войник-ликвидатор
(1).jpg)
.jpg)
.jpg)